Как социалните политики в България през последното десетилетие системно увреждат пазара на труда и разрушават бъдещето на хората
Социалната политика по своята същност трябва да бъде опора — механизъм, който помага на хората да преминат през трудни периоди и да им даде реален шанс за развитие и включване в икономиката. В България обаче през последното десетилетие тази система постепенно се превърна в нещо коренно различно. Вместо да изгражда възможности, тя подкопава мотивацията за труд; вместо да интегрира хората в пазара на труда, тя ги изолира; вместо да подпомага излизането от бедност, тя възпроизвежда трайна зависимост.
Резултатът е дълбоко противоречив: държавата харчи рекордни средства за социални политики, а общественият ефект е обратен — по-ниска трудова активност, разширяваща се икономическа неактивност и отслабваща икономика. Това вече не е въпрос на административна неефективност, а на системен модел, който поставя под съмнение посоката, в която се движи страната.
По данни на Националния статистически институт общият брой на заетите в България през 2024 г. е около 2.9 милиона души, като тримесечните данни за 2025 г. показват сходни стойности. От тях приблизително 1.85–1.9 милиона души работят в частния, пазарно ориентиран сектор, докато около 0.65–0.7 милиона са заети в публичния сектор — образование, здравеопазване, администрация, отбрана, социални услуги и други бюджетно финансирани дейности.
Тази структура има ключово значение. Именно заетите в частния сектор формират основната данъчна и осигурителна база на държавата — чрез корпоративни данъци, осигуровки и данък върху доходите. От тази сравнително тясна база се финансират както публичните услуги и заплатите в бюджетната сфера, така и пенсиите и социалните плащания.
Паралелно с това България има около 2.1 милиона пенсионери, чиито доходи представляват чист трансфер, в значителна степен покриван чрез бюджетни дотации. Към тях се добавя и значителна група икономически неактивни лица в работоспособна възраст — обезкуражени, дълготрайно безработни, хора в социална зависимост или включени в различни програми и мерки, които получават доходи, финансирани пряко или косвено от бюджета.
Така се оформя модел, при който по-малко от два милиона заети в пазарната икономика поддържат финансова система, от която зависят доходите на значително по-широк кръг хора — публичен сектор, пенсионери и социални получатели. Това не е морална оценка, а чисто икономически факт. Нито една развита икономика не може устойчиво да функционира при толкова тясна данъчна база и толкова широк периметър на бюджетна зависимост. Това не е временен дисбаланс, а симптом на дълбок структурен проблем.
Загуба на умения и компетенции: тиха катастрофа за бъдещето
Една от най-опасните последици от продължителната социална пасивност е загубата на умения. Съвременната икономика се трансформира с изключителна скорост — автоматизация, дигитализация, изкуствен интелект. В този процес конкурентоспособността на работната сила зависи от непрекъснато обновяване на знания и компетенции. Хиляди българи обаче са извадени от тази динамика.
Човек, който е извън пазара на труда една или две години, започва да губи професионални умения. Ако периодът на неактивност се проточи, загубата става структурна — конкурентоспособността намалява, връщането на работа става по-трудно и по-скъпо, а мотивацията постепенно се изпарява. Уменията са като огън — ако не се поддържат, угасват.
Вместо да инвестира в реална квалификация, преквалификация и адаптация към новите технологии, българската социална политика поддържа хората в режим на оцеляване. Липсват системни програми за обучение, психологическа подкрепа и реална интеграция в пазара на труда. Така временната безработица се превръща в хронична, а хроничната — в трайна бедност.
Психологическата и социалната цена: бедност, която се предава през поколенията
Загубата на работа не е само икономически проблем. Тя е и дълбоко психологически. Когато човек остане без трудова роля, той губи самочувствие, социална принадлежност, рутина и усещане за полезност. Тревожността, срамът и социалната изолация нарастват. Много хора започват да избягват контакти, да се страхуват да кандидатстват за работа и постепенно се самоизключват от обществения живот.
Този процес не спира с едно поколение. Децата, които растат в среда без трудова култура и с постоянна зависимост от помощи, възприемат бедността като норма. Така социалната изолация се превръща в наследима характеристика. Бедността престава да бъде временно състояние и се превръща в култура.
Парадоксът „личен асистент“: когато държавата губи два живота наведнъж
Един от най-ярките символи на провала е моделът „личен асистент“. За няколко години броят на личните асистенти нарасна от около 19 хиляди до близо 90 хиляди души. По неофициална информация системата вече струва около 2 млрд. лв. годишно.
Този ръст не е резултат от качествена реформа в грижата за хората с увреждания. Той е резултат от разширяване на зависимостта. Човекът с увреждане често остава без адекватна рехабилитация и социални услуги, а асистентът — обикновено близък роднина — напуска пазара на труда, губи умения и се оказва изолиран за години. Това е двойна загуба — и икономическа, и човешка.
Милиарди за „активни политики“, минимален резултат
Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“ трябваше да бъде гръбнакът на активните политики на пазара на труда. За десет години по нея са изхарчени над 3.2 млрд. лв. европейски средства. На практика обаче резултатите са слаби и неустойчиви. Хората преминават през формални обучения и краткосрочна субсидирана заетост, след което отново се връщат в безработица.
Икономическата логика е проста: с временни мерки не се решават структурни проблеми. След края на субсидията хората отново остават без работа, без умения и без перспектива.
Бюджетът като фактор за икономическо увреждане
Проектобюджет 2026 предвижда разходи от 89.8 млрд. лв., от които близо 40% са социални плащания. Ръстът на заетостта е практически нулев, а външният дълг надхвърля 48 млрд. лв. Това не е бюджет на развитие. Това е бюджет, който преразпределя бедност, вместо да създава благосъстояние.
Извод
През последното десетилетие социалните политики в България не просто се провалиха — те нанесоха структурна щета върху пазара на труда и човешкия капитал. Докато държавата финансира пасивност вместо развитие, зависимост вместо труд и краткосрочна стабилност вместо бъдеще, България ще продължи да харчи много и да създава малко.
И докато експертността, дългосрочната визия и реалната отговорност не застанат над политическите сметки, България няма да има социална политика. Ще има само социален разпад.
Източници и данни
Настоящият анализ се базира на официални данни, доклади и информация от последните публично достъпни отчети към 2024–2025 г. от следните институции и източници:
Национален статистически институт (НСИ)
– Наблюдение на работната сила, годишни данни за 2024 г.
– Наблюдение на работната сила, тримесечни данни за 2025 г.
– Данни за заетостта по институционални сектори
– Икономическа активност и неактивност на населението (15–64 г.)
Национален осигурителен институт (НОИ)
– Статистически данни за броя на пенсионерите и разходите за пенсии
– Годишни отчети за бюджета на държавното обществено осигуряване
Министерство на труда и социалната политика (МТСП)
– Годишни отчети за политиките по заетостта
– Доклади за ефективността на програмите и мерките на пазара на труда
– Данни за социалните услуги и модела „личен асистент“
Министерство на финансите (МФ)
– Проектобюджет на Република България за 2026 г.
– Средносрочна бюджетна прогноза
Българска народна банка (БНБ)
– Данни за държавния и външния дълг на България
Евростат
– Данни за икономическа активност и неактивност в ЕС
– Сравнителни показатели за производителност и заетост
Европейска комисия
– Employment and Social Developments in Europe
– Оценки на ефекта от програмите, финансирани по Европейския социален фонд