България от десетилетия се бори с демографската криза. Поне на хартия.
Правителства приемат стратегии, министерства разработват програми, институции отчитат успехи. Европейски и бюджетни средства се насочват към заетост, социална политика и регионално развитие.
А резултатът? Все повече населени места губят хора, икономическа активност и перспектива.
Как е възможно държавата толкова дълго да финансира борбата с обезлюдяването, а да не успява да обърне тенденцията?
Отговорът не е само в демографията. Той е и в икономиката.
Именно тази връзка изследвам в новата си научна студия „The Labour Market as a Structural Factor of Regional Depopulation in Bulgaria“, публикувана в списание Economic Studies (Икономически изследвания) на Института за икономически изследвания при БАН.
Когато работата си тръгне, хората я следват
Хората не напускат родните си места, защото площадът не е ремонтиран. Напускат, когато не виждат възможност да работят, да получават достойни доходи и да осигурят бъдеще на децата си.
Първо заминават младите и квалифицираните. След тях започват да изчезват и икономическите възможности. Предприятията губят работници, местното потребление се свива, инвестициите стават все по-малко вероятни.
Така се затваря порочен кръг: слабата икономика изтласква хората, а напускането им допълнително отслабва икономиката.
Обезлюдяването вече не е само демографски проблем. То се превръща в икономически капан.
България няма единен пазар на труда
Националната статистика често прикрива регионалната действителност.
Средната заплата расте. Безработицата изглежда ниска. Икономиката отчита растеж. Но какво означават тези показатели за човек, който живее в регион без достатъчно качествени работни места?
В едни части на страната работодателите търсят работници. В други хората търсят работа, която просто липсва. Докато няколко икономически центъра привличат инвестиции и население, други територии постепенно губят потенциала си за развитие.
България може да отчита икономически растеж и едновременно с това да губи икономическото бъдеще на цели региони.
Това е противоречие, което националните средни показатели не могат да обяснят.
Държавата отчита разходи. Но къде са резултатите?
Тук започва големият проблем на публичното управление.
В България успехът на една политика твърде често се измерва с усвоени средства, изпълнени процедури и отчетени дейности.
Но усвоените пари не са създадени работни места. Ремонтираният площад не е икономическо развитие. А изпълнената програма не означава решен проблем.
Ако целта е регионална заетост, трябва да видим устойчиви работни места. Ако целта е ограничаване на обезлюдяването, трябва да оценим дали са се променили икономическите условия, които карат хората да напускат.
И когато това не се случва, институциите дължат обяснение не колко са похарчили, а какво са постигнали.
Администрацията измерва усвояването. Хората измерват резултата с решението дали да останат.
Социалната политика не може да замести икономиката
Социалната защита е необходима. Но социалните помощи не могат да заместят липсата на работни места, инвестиции и производителност.
Един регион не става икономически жизнеспособен само защото получава повече субсидии. Временната заетост не може да замести устойчивия бизнес. А социалните трансфери не могат сами да създадат перспективи за младите семейства.
Необходими са конкурентоспособни предприятия, квалифицирани работници, инвестиции и институции, които създават условия за икономическа активност.
Социалната политика трябва да помага на хората да участват в икономиката, а не да се превръща в постоянен заместител на липсващата икономика.
Най-опасното е, че обезлюдяването може да стане необратимо
Обезлюдяването не означава просто по-малко жители.
Означава по-малко работници, по-малко потребители, по-слаба местна икономика и все по-ограничени възможности за поддържане на училища, здравни услуги и инфраструктура.
В определен момент дори нов инвеститор може да се окаже безсилен, защото вече няма достатъчно хора, които да работят.
Тогава проблемът не е как да привлечем инвестиции. Проблемът е, че сме загубили част от условията, необходими за тяхното реализиране.
Най-голямата опасност не е България да остане с по-малко население. А да остане с региони, които вече нямат капацитет да се възстановят.
България има нужда от резултати, не от поредната стратегия
Публикуваната ми студия разглежда пазара на труда като структурен фактор за регионалното обезлюдяване. Този подход поставя в центъра на демографския проблем икономическите възможности и териториалните неравенства.
Изводът за публичните политики е ясен: не можем да очакваме устойчиво регионално развитие, ако не променим икономическите условия, които стимулират напускането.
България няма нужда от още стратегии, които описват добре известни проблеми. Нуждае се от инвестиции, работни места, производителност и институции, които носят отговорност за резултатите.
Хората не остават в родните си места заради правителствени обещания. Остават, когато имат работа, доходи и бъдеще.
И след десетилетия стратегии, програми и публични разходи въпросът вече не е само защо хората напускат.
Въпросът е колко още ще плащаме за политики, които не успяват да ги задържат.
Пълния текст на студията можеш да видиш тук.

